Оставям Ровера под едно старо дърво край парка. Уличката минава от западната му страна, дърветата са високи и сянката е плътна. Дошъл съм да взема приятели от гарата, но самата сграда още не съм я видял. После се оказва, че съм паркирал на петдесетина метра от нея.
Следобедът е от онези, в които човек просто има нужда да се проветри. Не е бягство, не е и планирано пътуване, а по-скоро физическа необходимост от друг въздух. Първо мисля за Младежкия хълм, после се завъртам към Гребната база, но Пловдив ми стои някак тесен днес. Решението идва бързо и носи мирис на вятър. Хисаря. Никакви списъци, никакви маршрути и никакви очаквания.
В четвъртък домашните дела се опитаха да ме спрат, но потеглих. Пътят към София беше мрачен, а след тунела асфалтът лъщеше под фаровете - черна, мокра кожа, която ме водеше към града.
Софийските паркинги са особен вид капан. Повечето хотели обещават място, но в дребния шрифт се чете "свободен, ако имате късмет". Гласът на рецепцията в "Sentro" звучеше различно - спокоен и конкретен. Обясниха ми за подземния паркинг, който липсва в сайта, и измериха пешеходното разстояние до НДК в крачки. Когато колата потъна в хладината на гаража, градът остана отвън.