Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".

Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.

В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.

Тръгнах от подножието на Олимп (Leptokarya / Λεπτοκαρυά) с усещането, че денят ще мине без съпротива - просто ще се случи. Отляво бяха планините, отдясно морето. До Солун беше само магистрала: равна, без тунели, и честно казано - незапомняща се.

С голям кеф посрещнах изгрева в Метеора, монолитите и сутрин си бяха тайнствено могъщи. Кафето в хотела - скалите и градът зад чашата на масата. И тръгването не се усети като преход - нямаше знак, монолитите останаха зад гърба ми.

От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.

Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.

Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.

Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.