Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".

Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.

В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.