Следобедът е от онези, в които човек просто има нужда да се проветри. Не е бягство, не е и планирано пътуване, а по-скоро физическа необходимост от друг въздух. Първо мисля за Младежкия хълм, после се завъртам към Гребната база, но Пловдив ми стои някак тесен днес. Решението идва бързо и носи мирис на вятър. Хисаря. Никакви списъци, никакви маршрути и никакви очаквания.

Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".

Тръгването беше за обед, но работата реши иначе. Излязох от Пловдив късно, под облаци, които вече се трупаха над хоризонта като лошо предчувствие. Край Стара Загора мракът дойде рано, а с него и бурята.

На 245-ия километър спрях да хапна. Паркингът беше застлан с есенни листа - жълти и оранжеви, залепнали за мокрия асфалт като стари писма. Вътре пълнените чушки бяха точно такива, каквито ги помня от дете - с плътна плънка и сос, който иска да го попиеш с хляб. Проста и честна храна.

Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.

В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.