I read Meta's announcement of new Facebook Feed and Reels controls, published on 13 October 2026. I followed the accompanying videos and tried the controls in the app. The idea is to describe the topics I want to see. But choosing what appears in my feed still leaves a question: when am I done?
Infinite scroll keeps loading more content as you move down the page. Autoplay starts the next video for you. Together, they make continuing easy, while stopping requires a separate decision. A page ending or a finished video can act as a stopping cue: a small pause in which you decide whether you want more. An endless feed gives you fewer of those pauses.
Screen-time reminders try to interrupt that flow, but accepting one and acting on it are different things. A 2025 study presented at CHI, a conference on how people interact with technology, followed 72 Android users for seven days. All had reported regret about how much they scrolled. The study app displayed a reminder after 15 minutes of continuous scrolling.
Mood and location were linked to how quickly people stopped. Sleepy participants were more accepting of the reminder, but did not necessarily stop sooner. There was no comparison group without one, so the study cannot establish whether reminders reduced scrolling.
The European Commission raised a related concern in its preliminary findings on TikTok's design dated 6 February 2026: the app's screen-time tools were easy to dismiss and introduced limited friction, meaning few obstacles to carrying on. This was not a final decision. Still, the design question is concrete: after dismissing a screen-time reminder, what actually changes?
I have looked at personal goals and the cost of interface decisions before. When I wrote about following trends, I started with my own goal: what do I want to get from this? In Where our time is going, repeated login steps were wasting small amounts of time that added up. Later, ads interrupting my Tabata routine (in Russian) pushed me to build a quieter timer. In a feed, automatically loading the next post is one of those interface decisions.
I would start with these changes:
Let a batch of posts end, with a clear choice to load more.
Let me choose whether to start the next video.
Let me choose a session limit beforehand, with a break that takes more than a reflex tap to dismiss.
These are design choices I would like to see tested, not a claim that one pause fixes excessive scrolling for everyone. For me, a useful feed should help me find what I came for and make it easy to leave when I have it.
I recently read a CTO's account of working with coding agents: the team's pull request backlog was growing faster than they could clear it. Agents shift more of the work from writing code to understanding and reviewing it. The problem is simple: more generated code can look like more completed work.
In Why I Trust Verified Agent Work More Than Chat, I argued that trust comes from inspectable, tested changes. The next question is how much verification a workflow can sustain before code review becomes the bottleneck.
For example, an agent produces several large pull requests in an afternoon. If each needs hours of review and repeated corrections, the first patch arrives quickly, but the work is still waiting. This is another way a better model can become a worse tool: writing gets faster, but checking does not.
Small changes help. Google's guidance on small changes recommends one self-contained change with the context and tests needed to review it. Size is about conceptual scope, not just a line count. In simple terms, how much do you need to understand to check this change? A short patch spread across many files can still be hard to follow.
SmartBear's code review guidance, drawing on a study of a Cisco programming team, recommends reviewing 200-400 lines at a time. For me, that is a useful warning about review capacity, rather than a limit that works for every repository.
Adding a reviewer agent can help, but its findings need checking too. GitHub's documented limitations of Copilot code review include missed problems, false positives, and suggestions that may be incorrect or insecure. In that CTO's account, an agent and a reviewer agent could go back and forth on one pull request for days without visible progress, until he investigated the root cause himself. I still want to know what the problem is and whether the suggested fix works.
So, I would keep the workflow simple:
Give each change one purpose and clear acceptance criteria: what should it do, and how can a reviewer check that it works?
Automate repeatable checks (tests, linters, type checks in pre-commit or CI), so human review can focus on requirements, design, and consequences.
Set a stopping condition for agent correction loops, such as a limit on review rounds. If the limit is reached and the diagnosis is still unclear, ask a person to find the root cause or split the change into smaller parts.
Measure time to an accepted, verified change, including review and rework.
That last measure also changes the economics discussed in When the Best Model Isn't the Best Value. A cheap first attempt can become expensive when retries and reviewer time are included.
For me, that is the real test of faster generation: if it does not get us to verified delivery sooner, it simply builds a longer queue.
Оставям Ровера под едно старо дърво край парка. Уличката минава от западната му страна, дърветата са високи и сянката е плътна. Дошъл съм да взема приятели от гарата, но самата сграда още не съм я видял. После се оказва, че съм паркирал на петдесетина метра от нея.
Приближавам пеша отстрани и излизам към пероните. Белият навес се издава широко над настилката, по стъклата се отразява небето. Спирам да разгледам. Гарата направо лъщи и архитектурата ѝ ме изненадва приятно. Свикнал съм с по-старите сгради, които и поддържани си носят годините. Тук всичко изглежда ново, светло и чисто.
Обикалям и отвътре, после излизам пред централния вход. Пространството пред сградата продължава в голям парк. Почистено, подредено, с високи дървета и място за разходка. Има въздух около тази гара. Дошъл съм да посрещам, а се задържам да я гледам от всички страни.
Когато приятелите пристигат, решаваме да обядваме край езерото. Ресторантът е пред петзвезден хотел, а от нашата маса водата се вижда добре. Зеленината на отсрещния бряг се оглежда в нея, между отраженията остават светли петна небе.
Посрещат ни приятно и храната идва бързо. Доматите в салатата са темперирани, точно както ми харесва. Радвам се на такива подробности. Месото също е много добро и намерението ми да пропусна десерта постепенно губи убедителност. Когато идва ред да решавам, място се намира. Кафето пристига, след него и десертът, а езерото си остава пред нас.
Обратно към Пловдив сме заедно в Ровера. С него се пътува по-бавно, шумът е повече и накрая усещам умората. Но количката си свърши чудесно работата. Прибираме се доволни, а на мен още ми е хубаво от този обяд край водата.
Inchworm to Cobra stretch (5 reps) - Bend forward, walk hands to plank, lower hips into my cobra, then walk hands back and stand up. Glute Bridges (10 reps) - Lie on your back, bend knees, and lift your hips by squeezing your glutes. Walking Lunges with Twist (6/side) - Step into a forward lunge and rotate your torso toward the front leg before continuing forward. Shoulder Dislocations with band or towel (10 reps) - Hold a band or towel wide, then slowly raise it overhead and behind your back, keeping arms straight Neck Tilts and gentle rotations (5 each) - Slowly tilt your head side to side and gently rotate left and right while keeping shoulders relaxed.
Cat-Camel spinal mobilization (8-10 slow reps) - On hands and knees, alternate arching and rounding your spine in a slow, controlled rhythm. Bird-Dog (5 reps/side with pause) - From hands and knees, extend one arm and the opposite leg while keeping your torso stable. World's Greatest Stretch From a lunge position, drop elbows, twist the torso, and open up the hips, spine, and shoulders in one fluid move Leg Swings front-to-back (10/side) - Stand tall and swing one leg forward and backward in a controlled, rhythmic motion. Arm Circles (10 each direction) - Extend your arms and rotate them in small, then larger, controlled circles forward and backward.
Следобедът е от онези, в които човек просто има нужда да се проветри. Не е бягство, не е и планирано пътуване, а по-скоро физическа необходимост от друг въздух. Първо мисля за Младежкия хълм, после се завъртам към Гребната база, но Пловдив ми стои някак тесен днес. Решението идва бързо и носи мирис на вятър. Хисаря. Никакви списъци, никакви маршрути и никакви очаквания.
Тръгвам с идеята само за парка, но докато набелязвам пътя, окото ми хваща синьо петно на картата, Вериговският язовир. Рязко сменям посоката. Оказва се тихо, почти изпразнено от хора място, застинало в някакво свое си време. Стъпвам по дамбата и усещам как крачките ми сами забавят ход, подчинявайки се на тишината. В това градче ритъмът винаги е бил друг. Тук единственото бързащо нещо е поривът на вятъра над водата. Стоя на брега и го оставям да мине през мен. Проветряването всъщност започва точно тук.
След водата слизам към парк "Момина сълза". Римските бани са там - масивни, търпеливи и някак уморени от вековете неподвижно стоене. Не чета табелите, те само накъсват тишината. Просто крача между старите камъни и голите клони на дърветата. Има нещо безкрайно успокояващо в присъствието на тези руини. Те отдавна са спрели да настояват за каквото и да било, не очакват нищо от теб, не ти искат вниманието. Под тяхната сянка мислите изтъняват и се разпръсват. Разходката става съвсем безцелна - онова благословено състояние, в което краката водят главата, а не обратното.
Денят започва леко да се пречупва към вечер. Двоумя се между две места, накрая интуитивно избирам Тъч Гастрономи. Гледката от масата, тихото обслужване и самата храна идват на мястото си без излишна суета. Понякога смисълът на един такъв следобед не е да видиш нещо велико или да откриеш нова истина. Трябва ти само малко вятър, една стара алея и маса, на която да поседнеш накрая, за да усетиш, че светът е цял и всичко е наред.
Во время пандемии, когда мир вдруг съёжился до размеров квартиры, а бассейн и спортзал стали воспоминаниями из прошлой жизни, в мой обиход вошла табата. Двадцать секунд работы, десять отдыха, восемь повторений. Коротко, как выстрел, и честно.
С тех пор прошло несколько лет. Табата осталась. Она сопровождает меня в Пловдиве, когда за окном еще по‑утреннему свежо, или в командировках, где гостиничный номер на десять минут превращается в персональный ад и чистилище одновременно. Иногда я делаю её под музыку, иногда - в полной тишине, слыша только собственное дыхание и шорох кроссовок по полу.
Долгое время я жил с обычным приложением в телефоне. Мы ладили. Но в последнее время оно стало вести себя как навязчивый и не очень трезвый гость. Ты только настроился, ты уже в середине раунда, сердце бьется где‑то в горле - и тут экран вспыхивает чужой, ненужной жизнью. Видео, которое нельзя пропустить. Кнопки, которые прячутся.
Я смотрел на эти картинки и думал: ведь я когда‑нибудь умру. Звучит, пожалуй, излишне драматично для разговора о таймере, но это правда. Моё время - это единственное, что у меня по‑настоящему есть, и оно конечно. И тратить эти драгоценные крупицы внимания на то, чтобы переждать очередную "невероятную скидку", пока руки дрожат от усталости - это какое‑то глубокое неуважение к самому моменту. К моменту, когда ты работаешь над собой.
Поэтому, когда выдался свободный час после большого обновления платформы, я просто написал свой таймер Табата. Без рекламы. Без лишнего шума. Без наглости.
Вчера я запустил его в первый раз. Окно было открыто, с улицы доносился какой-то далекий гул города, а на экране просто бежали цифры. Никто не пытался мне ничего продать. Стало удивительно спокойно. Оказалось, что для счастья иногда достаточно восьми раундов тишины и уверенности в том, что твоё время принадлежит только тебе.
В четвъртък домашните дела се опитаха да ме спрат, но потеглих. Пътят към София беше мрачен, а след тунела асфалтът лъщеше под фаровете - черна, мокра кожа, която ме водеше към града.
Софийските паркинги са особен вид капан. Повечето хотели обещават място, но в дребния шрифт се чете "свободен, ако имате късмет". Гласът на рецепцията в "Sentro" звучеше различно - спокоен и конкретен. Обясниха ми за подземния паркинг, който липсва в сайта, и измериха пешеходното разстояние до НДК в крачки. Когато колата потъна в хладината на гаража, градът остана отвън.
Стаята беше тиха. За ресторанти нямаше време, затова открих едно място за такоси наблизо. Един класически вкус, една бира - и нервите на деня най-после се прибраха на завет.
Тръгнах към НДК. "Витошка" ме пое в потока си, а огромните червени реклами на пресечката останаха в паметта ми като ориентир за връщане. В парка нямаше и помен от коледен базар - само празни алеи и самотни фенери, между които тъмнината се усещаше почти физически. Самото НДК обаче светеше непоколебимо.
Влязох един от първите. Във фоайето забелязах червени раници с бели кръстове - двама души от "Бърза помощ" чакаха облегнати на стената. Спеше им се, но раниците им стояха нащрек, готови за чуждата болка.
Зала 1 беше пълна догоре. "40 Fingers" излязоха и музиката потече без прекъсване. Известни парчета преливаха едно в друго, а публиката ги разпознаваше с леко закъснение - като стари познати в нови, непознати дрехи. Светлините не просто украсяваха, те бяха сянка на звука. Разговор между цвят и мелодия. От време на време подът на залата вибрираше под краката ми, сякаш цялата сграда дишаше в ритъм.
На излизане подминах опашката за селфита. Спрях пред статуята "Възраждане". С разперените си позлатени ръце тя сякаш прегръщаше всеки, който напускаше залата, преди да го върне обратно в студа.
Когато стигнах червените реклами, не свих - оставих "Витошка" да ме изведе до Съдебната палата. Камъкът беше студен, екранът светеше, а храмът "Света София" отсреща стоеше като нещо, което не иска да бъде забравено. Снимах набързо, колкото да имам доказателство, че нощта не си го е измислила.
Сутринта в София се замотах. В хотела се оказа, че закуската е свършила в десет. "Ще ви направим една, изберете си", каза момчето и се усмихна някак свойски. Докато чаках, разбрах, че съм забравил картата в стаята. "Багажът ви е тук, няма нужда да се качваме", успокои ме той. Кафето дойде горещо, а празният ресторант за момент се почувства като дом.
Избрах хотел "Petra" в Петрич. В Google Maps нямаше телефон, та се наложи да пусна панорамата на улицата и да разчета номера, изписан на входната врата. Аналогово усилие в дигиталния свят.
Пътят през Кресненското дефиле беше тежък. Небето беше затворено, облаците лежаха ниско, а Струма течеше мътна и сърдита. Спрях за малко между скалите - просто да постоя в техния мащаб.
В Лидл светлината беше бяла и безмилостна, а доматите миришеха на зима. Взех си нещо свежо и продължих към крепостта. Спрях да снимам гледка към Беласица - същото затворено небе, само че вече върху камък.
Крепостта на Самуил ме посрещна в пълна тишина. Паркингът беше пуст, а малкият параклис пред входа стоеше тъмен, без нито една запалена свещ. Тръгнах по алеята с високите дървета. Обърках пътя и излязох право на панорамната площадка - масивна бетонна тераса над Ключката клисура. Спрях там. Това беше крайната точка на пътуването ми.
Слязох в подножието на хълма. Петметровата фигура на Самуил не е паметник на триумфа, а на прекършената болка. Бронзовият му лик гледаше към релефите с ослепените войници. Стотици очи, превърнати в белези, и по един едноок за всеки сто, който да ги води обратно към смъртта на царя им. Историята ме удари право в гърлото. Бавих се там, докато очите ми се насълзиха, а камъкът наоколо започна да тежи.
В Петрич вечерта ме изведе на разходка. Сградата на ГУМ ми хареса - съветски монументализъм, в който обаче имаше нещо лично, някакъв уморен дух.
Веднага след ГУМ - площад и читалището "Братя Миладинови". Червеният дигитален часовник на покрива ми изписа часа така, сякаш ме пришпорваше. Продължих напред. В Napoli at Babalaro ме блъсна топъл алкохолен въздух и смях, който не беше мой - обърнах се още на прага.
Вечерях в "Прованс". Вътре ечеше гръцка музика, беше шумно и пълно с компании. Настаниха ме на голяма кръгла маса. Върху бялата покривка забелязах трохи - дребни, но упорити свидетели на минали вечери. Сервитьорът донесе таблет в кожена рамка, но веднага извади хартиен бележник, за да запише поръчката. "Да не забрави човек", обясни той сухо. Бъдещето и миналото се срещаха на една маса, подпряна с подложка под единия крак.
Ребърцата бяха приготвени с онази точност, при която месото само се отделя от костта. Сосът миришеше на опушено и на подправки, чиито имена не исках да знам, за да не разваля магията. Тортата беше лека и студена. Накрая платих с карта - терминалът изпиука и сложи край на всичко. Не оставих бакшиш. Нещо в ритъма на вечерта ме накара да прибера портфейла и да изляза бързо в хладната улица.
Хотелът ме посрещна със студ. Бях единственият гост. Уютът е хубаво нещо, но не топли - климатикът бучеше часове, докато въздухът стане поносим. Заспах под две одеяла, усещайки хладината, която пълзеше от пода.
В Рупите паркингът беше полупразен. На това място светът винаги се събира в една точка в стомаха ми. Седнах на зелена пейка и загледах кръста на връх Кожух. Костенурките в езерцата бяха бавни и спокойни - единствените същества, които не се съобразяват с чужди графици. Изворът пушеше, а вятърът разнасяше парата и правеше жегата на водата видима.
В къщата на Баба Ванга тишината беше от предмети - застинали, подредени, като че ли чакат да ги попиташ нещо. В храма тишината беше друга: голи стени и дъх, който не смееш да пуснеш на глас. Оставих свещичка и излязох с очи, които пареха.
Обядвах във "Воденичката". Камината с жив огън беше единственото топло нещо. Доматите в салатата дойдоха ледени - току-що извадени от хладилника, без мирис и без милост. Месото беше солидно, но някак мълчаливо, без вкус. Може би летвата ми от Пловдив е твърде висока, а може би просто камината беше по-интересна от чинията.
На Стобските пирамиди попитах ChatGPT и Gemini - и двата бяха щедри на слънце. След третата стъпка калта ме дръпна за обувката и ми каза истината. Небето беше сив капак, а алгоритъмът явно не знаеше нищо за българската зима. Пътеката беше стръмна и хлъзгава. На земята видях изгубена плетена ръкавица - доказателството тук не обещават, тук оставят.
Пирамидите са странни фигури на вятъра, но истинското постижение беше тишината горе. Бях сам между облаците и скалите. Струваше си калта по обувките.
Прибрах се в София за боулинг с приятели. IT клюки, чипс и смях. Три дни без компютър, без деплойменти и без мислене за счупен код. Пътуването ме беше изчистило. Рутината в Пловдив ме чакаше, но този път я посрещах отпочинал.
Иду к кинотеатру через ночной Пловдив. Брусчатка под ногами, фонари редкие, воздух мягкий - январь здесь не кусает, просто обнимает. После второго "Аватара" шёл почти без ожиданий. Тот фильм был слишком детским: много разговоров, плоский сюжет, экшен, который не цеплял. Красивая картинка без веса. Поэтому третья часть стала неожиданностью.
Кэмерон вернул войну. Не ту, что для плакатов, а ту, что оставляет пепел. Мехи против драконов, огонь против леса - и никакой уверенности, что добро победит просто потому, что оно доброе. Здесь есть цена, и её платят.
Смерть старшего сына не объединяет семью, а становится клином. Огонь - это ярость отца и матери. Пепел - то, что остаётся после: пустота, которую пытается заполнить средний сын, ставший рассказчиком. Хорошие герои теряют моральный компас и становятся зеркалом своих врагов. Греческая трагедия вместо эко-фэнтези.
И есть Народ Пепла - клан с вулканов, который не поклоняется Эйве как любящей матери. Для них природа - жестокий тиран. Выживание оправдывает всё, даже союз с захватчиками. Благородные дикари? Кэмерон разрушает этот миф одним кланом.
А ещё есть Ветровые Торговцы - кочевники на гигантских медузоидах. Они не воюют - они торгуют. Информацией, ресурсами - всё имеет цену. Пандора оказывается не просто лесом с духами, а геополитической картой, где есть нейтральные игроки. И они продадут любой стороне.
Кири - та, что должна спасти планету, - чувствует её боль. Если Эйва начинает болеть от ненависти своих детей, что станет с мессией? Связь, которая раньше была даром, становится проклятием. И над всем этим висит Земля. Людям некуда возвращаться. Отчаяние тех, кто потерял дом, - не злодейство, а рок. Перемирие невозможно не потому, что кто-то плохой, а потому что выбора нет ни у кого.
Выхожу из зала. Город тот же, но я другой. Иду назад через парк - деревья без листьев, тишина после взрывов на экране. Думаю не о спецэффектах, а о том, что показали между ними. О выборе, который делают, когда выбора уже нет. О том, можно ли остановить войну, если обе стороны начали получать от неё удовольствие.
На обратном пути вижу церковь Святой Петки - без подсветки, тёмный силуэт на фоне неба. Странно: весь вечер смотрел на инопланетных богов и их гнев, а теперь стою перед храмом, который молчит в темноте. Ни огня, ни пепла - только камень и время.
Может, Кэмерон просто выждал. Дал нам отдохнуть на воде, чтобы потом бросить в огонь.
Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".
Спрях в Обзор на площада до часовниковата кула - там спирам винаги. Извън сезон има места и това променя всичко: няма търсене и обикаляне. Рамката "OBZOR" стоеше сама - без туристи, без почиващи. Паркът беше празен, а светлините не го правеха по-жив, само правеха празното по-ясно. Плажът празен. Морето шумно. Естествен ръб от пясък до самата вода, точно до морето - направен от него, не от хора. За вечеря бях намислил Севастопол, но беше пълен, "Хановете" вътре - също. Навън имаше места на терасата и седнах. При отваряне на вратата лъхваше студ, при затваряне се стопляше бързо. Ядох както обикновено: салата, прясна риба, после кафе с десерт. Оказа се, че по това време на годината вечерите са заети от фирмени партита - факт.
Хотел "Кампус 90" ми е познат - отсядам там за пореден път. Чист е, с подземен паркинг и денонощна рецепция, персоналът е много дружелюбен. Стаите са огромни и това ми върши работа.
Във Велики Преслав първо спрях в центъра - до "Информационен офис за туристи", който беше затворен. После ме впечатли един комплекс: библиотека, читалище и детски център, в онзи голям тип постройка от предишно време. Не беше напълно изоставен, барелефите бяха съхранени много добре. По сградата си личеше упадъкът - паднали мазилки, течове - но не изглеждаше като място, от което всички са си тръгнали. До нея намерих и църквата. След това снимах изоставен хотел без прозорци - от същото време - и минах покрай малък парк, преди да тръгна към ресторант "Панорама". По пътя имаше много табели за Археологическия музей, видях табела и на паркинга пред ресторанта, реших да го видя. След кратка разходка по пътеки стигнах до самия музей: пак стара сграда, но различна. Персоналът беше отзивчив. Заговорих се с човек вътре - за монети, печати, за трезора и дебелата врата. Разгледах изложбената зала и накрая - мозайките. На излизане, покрай един кактус, друг човек ме заговори: кактусът бил там от 1984 - набор ми, и е преживял прехода там. А последните години кактусът започнал да изсъхва - заради засушливите лета. Цъфтял точно за един ден и рядко.
В "Панорама" готина атмофера, всички малки маси до панорамни прозорци бяха заети. След кратък разговор със сервитьора седнах на маса за осем души. Храната, гледката и обслужването страхотни. После потеглих нататък и се оглеждах за външен музей, защото в билета ми влизаше и той. Отбих на отбивката за храм, направих кратка разходка - имаше пътека и по-нататък, но започваше да се стъмнява и реших да побързам. През Върбишкия проход не бях минавал. Малко по-нататък по пътя видях и по-голямо историческо място - може да е било част от същото, но не спрях. Чакаше ме път и не исках да се бавя.
