Иногда кинотеатр - это просто тёплый зал с мягкими креслами. Иногда - вход в чью-то чужую жизнь, из которой выходишь не сразу, а только через несколько тысяч шагов, через прохладный воздух, который понемногу вытесняет табачный дым с экрана.

Сегодня Lucky Дом на киното стал таким входом.
Blue Moon начинается почти невинно: шумный бар, знакомые лица, шутки, бокалы, реплики, отточенные годами. Мир, где всё давно распределено: вот стойка, вот "своё" место, вот роль - гениальный, остроумный, немного разбитый автор. Это территория, где герой чувствует себя хозяином: достаточно поднять голос, чтобы комната отозвалась.

И именно здесь, на этом маленьком пятачке власти, постепенно становится ясно, как мало у него осталось места, где он действительно нужен. Смешные фразы ещё работают, но в них уже проступает усталость. В каждой шутке о себе слышен запас боли, который шутка не успевает прикрыть.

Самый точный удар - даже не сцены с алкоголем и не размолвки из-за текста. Это короткое, почти вырванное из глотки "sorry". Не подготовленное, не красиво поданное, а сказанное резко, как будто человек резко дёрнул ручник внутри себя. Сначала - нападение, привычная атака, где прав тот, кто громче. А потом вдруг - секундная ясность: перед ним не абстрактный "партнёр", а тот самый друг, без которого все эти песни вряд ли вообще случились. И именно ему сейчас больно.

"Извини" сказано через страх и стыд, как через узкую калитку, в которую не факт, что ещё раз получится протиснуться. В этом "извини" нет обещания, что дальше всё будет по-другому. Есть только признание факта: "я не прав".

И после, судьба даёт на это - сухое, честное:
"I love you too, but not in that way."

Не отказ от любви, а аккуратная граница. "Я с тобой, но не в том смысле, которого ты ждёшь. Я не твой спасательный круг, не твоя последняя надежда и не оправдание для всего, что ты с собой делаешь". В этих двух репликах как будто сходится вся их длинная история: годы общего творчества, обиды, разочарования, та странная нежность, которая остаётся, когда совместная жизнь уже невозможна, а вычеркнуть человека из памяти тоже нельзя.

История с двадцатилетней студенткой выглядит на этом фоне ещё более обнажённой. Никакой "большой любви", никакого судьбоносного совпадения - взрослый мужчина, который цепляется за последнюю иллюзию, и молодая женщина, которая пользуется тем, что ей предлагают. Он видит в ней шанс на спасение, на возвращение к началу, где всё только начинается. Она видит в нём вход в другой мир - и спокойно выходит обратно, когда понимает, что этот мир давно трещит по швам. Тут нет злодеев, есть только люди, каждый со своей правдой и своим эгоизмом.

Фильм заканчивается, свет в зале загорается, люди встают, натягивают куртки. История остаётся на экране, как будто аккуратно сложенная, но не убранная до конца. Её всё равно приходится нести с собой - хотя бы до выхода, через фойе, через ступеньки, до первой холодной улицы.

Снаружи Пловдив дышит поздней осенью. Воздух уже достаточно прохладный, чтобы сделать шаг медленнее и глубже вдохнуть. Фонари в парке подсвечивают деревья снизу, зелёные пятна в кроне соседствуют с чёрными провалами. Листья лежат плотным ковром, шуршат под кроссовками. В темноте редкие фигуры: кто-то выгуливает собаку, кто-то спешит домой, кто-то, как и я, просто идёт медленно, без видимой причины.

Я ловлю себя на том, что боюсь ускориться, будто могу уронить барную стойку, лестничную площадку, руку, вцепившуюся в чужое плечо, короткое "извини", которое опоздало на несколько лет, но всё равно прозвучало. В кино это остаётся кадром, в жизни такие слова иногда не успевают родиться вовсе.

В парке всё устроено проще. Скамейка просто стоит на своём месте, дерево просто теряет листья, люди просто проходят мимо. Никто никому не объясняет, в каком смысле любит и почему не может "так". И в этой простоте есть что-то утешающее. Мир не обязан каждый раз разыгрывать нашу внутреннюю драму. Он готов спокойно пережить ещё один сезон, ещё одну Киноманию, ещё одну историю о том, как кто-то опоздал с извинением и с честностью.

Я иду дальше, слышу шаги впереди, шаги сзади, шорох листьев где-то в стороне. Плакат Киномании у входа в кинотеатр уже остался позади, но память всё ещё придерживает его за край: маленький прямоугольник с афишами. Вечер складывается в аккуратную последовательность: зал - бар на экране - барный разговор - парк - прохладный воздух. Ничего особенного, обычная ноябрьская суббота в Пловдиве.

И всё-таки после таких фильмов внимательнее смотришь на свои собственные "извини" и "я тебя люблю". На то, успеваешь ли сказать их вовремя, пока ещё не поздно, пока никто не дошёл до собственной точки невозврата. Пока весь твой диалог с человеком не превратился в пару цитат из чужого фильма, который кто-то через годы перескажет в блоге после медленной прогулки через осенний парк.

Паркирам до езерото и тръгвам по алеята. Пиша на приятел. Мирише на зеленина, лек ветрец охлажда. Чува се град, но погледът спира във водата.

• 
• 
• 
• 
• 
• 

До каменния ръб се оформя плитка джоб-зона. Вътре стоят жълта и синя лодка, по повърхността плуват листа и водорасли. Над водата виси клон на чинар с топчести плодчета.

Крайезерната улица е с тактилна жълта лента, бетонни ограничители и тъмни цилиндрични боларди. Движението минава равномерно, шумът омеква към водата.

Навътре, в крепостта, уличките се събират до каменен сокак. Светли фасади с решетки, дървени балкони, кабели над главата. Розова двойна врата със синя рамка и номер 18.

Красивите хотели вътре са пълни, затова намирам стая в Archontariki Boutique Hotel
извън стените. Вътре звуците са заглушени, червен килим по стълбите, ковано осветление, рамкирани снимки. Таванска стая с каменен зид, дървен покрив и прозорец към покрива - усещане за обитавано, домашно.

Вечерям на тераса в Μετσοβίτικη φωλιά. На масата - метална каничка, меню като малка дървена врата. Салата с домати и краставици, домашно вино почти без аромат, от картофите и месото идва лека миризма на пържено. После отново към водата: ред лампи по алеята и отделни стълбове светлина върху спокойната повърхност.

Тръгвам "десет и нещо" от Νάουσα. На първия кратък магистрален участък плащам на автомат, не се ориентирам веднага, натискам Help и на ясен английски ме упътват, таксата е платена и продължавам.

В 11:19 спирам в Patrida Bonjour Breakfast-Coffee
за кафе и кроасан. Малка улична тераса, тиха улица, чисти чаши на масата, кратко сядане и обратно към пътя.

Магистралата държи равномерен ритъм преди обяда: ясни бели линии, метални мантинели, редуващи се открити участъци и тунели. На места има ремонт и ограничения, движа по знаците и зад мен се събира колона.

Преди Гревена, при Taxiarchis и Milea, намирам голям паркинг за тирове с беседки. Под дървената покривка е сянка, на масата от хладилната чанта вадя вода, салата и кутия боровинки, приборът е в черен калъф. Мирише на суха трева, от платното долита равномерен тътен на работещи двигатели. До паркинга има табела "The Earth Hidden Beneath Egnatia".

След обяда следва прав участък през малка долина, планините стоят от двете страни, в началото и в края ѝ се издигат много високи комини. Отново тунели, част от тях с ремонт и осезаемо изкачване. Влизам в Янина и спирам на Shell, 95 няма, служителят се извинява и казва да дойда сутринта. Продължавам.

Пред входа на пещерата Свети Георги в Килкис чакам следващия час. Харис посреща и започва разказ, с въпроси и кратки шеги. Вътре са три зали, не големи и с ниска влажност. Светлината е равна и постоянна, по камъни има меки отблясъци. Пътеката е облагородена и се върви лесно, обектите са ясно означени. Стъпките звучат глухо, въздухът е прохладен, а в третата зала се диша най-леко. Харис казва, че автоматичната светкавица така или иначе няма да се задейства, и се усмихва. Ориентира кога да спирам и къде да гледам - табелките остават на втори план.

Излизам със спокойна мисъл, че чакането си струваше.

В Пела първата "точка" от картата се оказва частна къща, а на изхода подминавам друга - не изглежда да си струва. На малкото площадче е чисто и подредено, слънцето е високо и сенките са остри. Паметникът на Александър е скромен, по-силно ме спират къщите зад него - фасади с тиха грижа. Срещу паметника стоят трима сервитьори и наблюдават празното пространство. Тишина. До забранителния знак е оставен оранжев работен VW пикап - стои по средата като ежедневен навик, който никой не бърза да поправя.

Кулата остава зад гърба. Веднага спирам за кафе в SALUTO food and coffee на самата граница. Паркингът е пълен с коли и автобуси, сенките вече са къси но хората избират слънцето. На масата има топъл кроасан, във въздуха стои зелено утро въпреки пътя. Чувам български, гръцки, руски и румънски.

Към мен се присъединява възрастна двойка тръгнали са за плажа край Солун. Разменяме няколко думи, казвам "чао" и тръгвам. Хотелът нямаше кафе, тук денят започва на място.

Качвам се на магистралата и почти веднага слизам за езерото Керкини. На северния му край има паркинг. Пътечка солидна и запазена но не стига до вода. Вода няма, чапли също. Крави пасът сочна зелена тревата . Няма туристи - окей, има време да се усетя на старата пейката.

Вчера край Струма слушах за сушата, днес я виждам тук. Вървя по пътечката към мястото, където картата обещаваше вода, и се връщам. Чаплите ги няма. С тъга продължавам по пътя.

В Александрия прегледах спирката във Верия. След кратко преглеждане на местата за обикаляне реших да нощувам по‑на север - далеч от основната магистрала, в малък град. Νάουσα се появи по случайност. Пристигнах по светло и се насочих към хотела.

Waze ме водеше отгоре, портата на Esperides Spa Hotel е долу. Обиколих по стръмното и влязох. Стаята е голяма и комфортна. Пред хотела - равнина, лозя, ниски къщи...

Минах през Municipal Park of Naoussa - шатри, сцена, две пещи на дърва. Мирише на печена пица и улична храна. Оттам пеш към центъра: улици, фасади, коли. На една уличка син трактор се открояваше сред костюмари. Градът беше пълен и шумен.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

После се върнах в парка и избрах Kioski на метри от площадчето, най-вече заради гледката към равнината. Салата и ребърца. Накрая кафе и десерт. По тъмно стана прохладно, връхната дреха беше на място. Долу - разпръснати светлини.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

За утре обмислям Янина като възможна база за повече обиколки в околността. Колко нощувки - ще реша на място, искам да видя самият град.

Първи ден от пътя. Кафе със стар приятел в София - разговорът върви, часовникът също. В Рупите къщата - скромна. Познатите кукли от лъжици пред ламперията. Зелената беседка хвърля дълга сянка, отнякъде - приглушена сватба.

Към границата полето е пожълтяло. Струма се крие в тръстики, кучетата при оранжериите лаят предупредително. Собственикът говори за ниско ниво, забрани и глоби от миналата седмица; думите му остават. В хотела "Финикс" до казиното: стая - голяма, чиста. Прозорецът - блокиран. Климатикът - настоятелен. На рецепцията питат дали съм клиент на казиното. Вземам ключа и се качвам.

Вечерта свършва с мисъл за утрешната сутрин отвъд линията. Поредната стъпка към морето, без бързане.

Доближих Гърция.

Изборът е направен: Гърция. Държа посока запад. Достатъчно е да пипна водата на Йонийско море и да погледна към Италия. Останалото е път.

Денем карам и спирам, когато мястото си струва! без точки, само гледки. Вечер - салата и основно, тиха трапеза, после книга. Без списък с очаквания. Каквото се появи, остава.

Това пътуване оставя място за следващо. Знам накъде.

Септемврийските дни са подредени, а посоката не се подрежда. Пред мен са две карти: северозапад и югозапад. Черното BMW чака под прозореца, ключовете тежат в джоба и не помагат да наклоня везната. Няма калкулации, няма резервации - има тишина преди тръгване и внимаване в дребните знаци. Нито цикади, нито борове печелят спор. Въздухът е чист от предпочитания. Остава чуденето.

Одометърът още е на нула за тази история. Знам, че числата ще се качват, но сега мястото е паузата. Има тиха ирония: каквото и да е първо. Другото не е отказ, а обещание, прехвърлено напред. Пиша си кратка бележка: "днес - решение, утре - движение". Погледът се вдига от масата, прозорецът сочи два полюса: северозапад към Румъния, югозапад към Гърция. И за двата има място на картата, липсва само глаголът.

Why the Removal?

Amazon is always striving to improve its products, and that includes keeping software packages up-to-date and secure. The apache-, php, and php-pecl- packages were removed from Amazon Linux 2023 due to outdated software and compatibility issues. As technology advances, it's essential to stay on top of these changes to ensure the best possible experience.

A New Era: PHP 8.1 and HTTPD Packages

While saying goodbye to the old packages might feel like a bitter pill to swallow, there's a silver lining: the fantastic alternative packages waiting for you. The php8.1 and httpd packages are here to save the day, offering better performance, security, and compatibility with the latest web technologies.

To install PHP 8.1, you can use the following command:

sudo yum install php8.1

sudo yum install httpd

Update Your Dependencies, Especially UserData Scripts
As the older packages are no longer available, it's essential to update your dependencies accordingly. This is particularly