Μετέωρα - монолити, манастири на Метеора.
От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.
По пътя към хотела Χρυσοραμα - Chrysorama, се качих на обикновен хълм. Паркингът горе беше широк - спрях с лице към монолитите и останах за малко в тишината, която идва преди да направиш каквото и да е. Облачно беше, светлината равна, а скалите - тежки и ясни, сякаш никога не са били друга форма.
Собственичката беше немкиня, английският ѝ не беше силен и често минаваше на немски - чист, бърз, въодушевен. Не хващах думите, но хващах жеста: човек, който още се вълнува от мястото, което показва. Настаняване, душ, преобличане, карта - и после пак гледката, като че ли всичко останало е само подготовка за нея.
Тръгнах към Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, но по пътя спрях край Monastery of the Holy Trinity - Ιερά Μονή Αγίας Τριάδος. Стои като човешко решение, положено върху камък, който не е човешки. Спрях на място с парапет и панорамна гледка и поседях. Хора имаше много - идват и си тръгват, но не оредява. Езици се смесват, деца настояват за внимание, а скалите стоят така, сякаш това не ги засяга.
После Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, и там всичко беше подредено: коли по бордюра, автобуси, и опашка на няколко реда, като за нещо, което няма общо с тишината. Бях тръгнал с наивната идея, че ще хвана "последното влизане" и ще ми се размине тълпата. Не ми се размина. Доближих входа, подминавайки опашката само колкото да видя мястото отблизо и да направя няколко снимки, и усетих как желанието ми за камъка и въздуха просто не се събира тук. Обърнах се без спор.
Продължих, спирах и гледах - гледките работеха като противоотрова: една крачка встрани и шумът вече е далеч, а мащабът си е същият.
Стигнах до Holy Monastery of Saint Barbara Roussanou - Ιερά Μονή Αγίας Βαρβάρας Ρουσάνου и се качих към портата от отделна отбивка. Манастирът беше затворен, но нямаше туристи - и това ме зарадва истински. Камък под краката, после земя - обикновена планинска пътека. Качих се още малко нагоре, просто защото можех, и пътеката ме изведе на място, на което вече бях спирал за гледка. Изненада, малко намигване: същото място, но от другата страна, и ти го виждаш по нов начин.
Следващата спирка беше на добре оформено уширение. Оттам се виждаше пътечка, която се скриваше в камъните и се качваше нагоре между тях, горе се чуваха хора. Тръгнах по нея и излязох на хълмчето. Гледките бяха защеметяващи. Изчаках туристите да си тръгнат, доближих края и останах сам с манастира и монолитите пред мен. Точно тогава между облаците се показа слънце - една надежда в мрачното небе, от която се изляха лъчи. Спрях, за да усетя къде съм.
После спрях на уширение точно в подножието на един от монолитите. Седнах да пия вода. Бях стегнат - и ми трябваше малко зареждане. Имах още път до хотела и спокойствието беше нещо за после. В главата ми вече се подреждаше практичното: да мина през Lidl и да организирам вечеря на терасата, защото наблизо няма ресторанти, а ми се пие бира.
В Lidl намерих свежо зелено за салата и гръцка бира. В хотела - душ и вечеря на терасата. Нямаше хлад, беше приятно. Напрежението, което през деня не осъзнавах, започна да спада. Смесвах бяло и черно грозде, после салата, гръцки чипс и гръцка бира. Вечерният град беше чудесен, а монолитите над него - тихи и тежки, като нещо, което не се интересува от нашите планове, но точно затова държи вниманието.
И тогава мисълта тръгна към утре. Посока Солун - и една дума излезе напред: Драма. Реших, че ще я посетя задължително, без да знам нищо за нея, най-близката асоциация беше "театър на драма и балет". Не знам защо. Друга дума, която свързвам с нещо много конкретно, се оказа име на град. Видях и Лариса и си оставих бележка за сутринта - да реша дали да спра.
После си легнах и заспах моментално - с благодарност към днешния късмет. Подредиха се нещата. Знакът беше прост: стигнах и заспах щастлив.
