В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.

Тръгнах от подножието на Олимп (Leptokarya / Λεπτοκαρυά) с усещането, че денят ще мине без съпротива - просто ще се случи. Отляво бяха планините, отдясно морето. До Солун беше само магистрала: равна, без тунели, и честно казано - незапомняща се.

С голям кеф посрещнах изгрева в Метеора, монолитите и сутрин си бяха тайнствено могъщи. Кафето в хотела - скалите и градът зад чашата на масата. И тръгването не се усети като преход - нямаше знак, монолитите останаха зад гърба ми.

От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.

Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.

Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.

Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.

От улиците на Янина тръгвам нагоре към крепостта. Камък след камък, тесни фасади, сянка и после повече светлина. Портата идва без пауза, няма граница, просто в един момент градът остава зад гърба. Двор с неравна настилка, няколко дървета, сградата на музея отпред. Камъкът е избелен, слънцето вече реже, сенките са тесни и къси.

Кулата остава зад гърба. Веднага спирам за кафе в SALUTO food and coffee на самата граница. Паркингът е пълен с коли и автобуси, сенките вече са къси но хората избират слънцето. На масата има топъл кроасан, във въздуха стои зелено утро въпреки пътя. Чувам български, гръцки, руски и румънски.