Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.

В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.

Пред входа на пещерата Свети Георги в Килкис чакам следващия час. Харис посреща и започва разказ, с въпроси и кратки шеги. Вътре са три зали, не големи и с ниска влажност. Светлината е равна и постоянна, по камъни има меки отблясъци. Пътеката е облагородена и се върви лесно, обектите са ясно означени. Стъпките звучат глухо, въздухът е прохладен, а в третата зала се диша най-леко. Харис казва, че автоматичната светкавица така или иначе няма да се задейства, и се усмихва. Ориентира кога да спирам и къде да гледам - табелките остават на втори план.