Котката, дъждът и 245-ият километър
Тръгването беше за обед, но работата реши иначе. Излязох от Пловдив късно, под облаци, които вече се трупаха над хоризонта като лошо предчувствие. Край Стара Загора мракът дойде рано, а с него и бурята.
На 245-ия километър спрях да хапна. Паркингът беше застлан с есенни листа - жълти и оранжеви, залепнали за мокрия асфалт като стари писма. Вътре пълнените чушки бяха точно такива, каквито ги помня от дете - с плътна плънка и сос, който иска да го попиеш с хляб. Проста и честна храна.
След това пътят стана битка. Дъждът удряше по стъклото като барабан, чистачките работеха на предела си, а светлините пред мен се размиваха в цветни петна. Карах бавно, с онова примирено търпение, което пътят изисква, когато иска да те смири.
Стигнах Обзор в тежка тъмнина. Хотелът ме посрещна с неочаквано пространство - кухня, голяма маса, тишина. Настаних се и излязох в студената, вече ясна вечер. Градът беше празен, украсен за празници, които още не бяха дошли. Коледните елени и светещите арки стояха някак странно сред соления вятър.
В "Хановете" седнах под пурпурни лампи. Салатата и десертът бяха само име в менюто - след чушките на 245-ия километър всичко ми се струваше изкуствено. Но рибата беше истинска, прясна и препечена точно колкото трябва. Една бяло-черна котка седна до краката ми и започна да чака с достойнство и уважение. Дадох ѝ нейния дял.
Слязох до плажа. Морето беше невидимо, но присъстваше с мощния си глас. Вълните се разбиваха някъде в нищото, ритмично и настойчиво. Постоях в този черен шум, преди да се прибера.
Сутринта ме събуди морето в прозореца. В петък светът изглежда по-лек. Работих в ресторанта долу, после в стаята, и накрая потеглих към Варна. Дъждът се беше изморил, облаците се разкъсваха и пропускаха бледа светлина. Кампус 90 ме качи високо - от прозореца Варна се простираше надолу сива, влажна и безкрайна, покрив до покрив.
Вечерта бях на гости. Кухня с мирис на домашно и разговори, които не гонят крайния срок. Ястия, правени с търпение. Понякога човек пътува стотици километри, за да открие, че истинските места са всъщност хората. Съботата мина бавно - супа, омлет и кафе в очакване на вечерта. А партито в Порт Брик беше особен вид завръщане. Колеги, които бях виждал само като пиксели на екрана, изведнъж придобиха лица, гласове и ръце за ръкостискане. Мястото ни беше добро, на завет, но истинският център беше терасата: пирсът, светлините на пристанището и пълнолунието, което беше проправило сребърна пътека върху черната вода.
В неделя на излизане забелязах надпис, който не бях виждал колкото и пъти да съм бил тук: "PHONE WALLET KEYS" - за тръгващите. До него имаше телефон. Вдигнеш слушалката и чуваш морето. Не е случайно там.
Избрах дългия път - през Шумен и Ришкия проход. Планината след морето има друг вкус. Студен въздух, високи дървета и тишина, която те подготвя за завръщането. Прибрах се бързо към рутината, но тя вече не тежеше толкова. Беше станала по-поносима.
Спирката в Обзор вече е за втори път. Ще го правя за правило.
