На закуска в Αγία Παρασκευή, докато набелязвах пътя към Метеора, чух "Мецово" от съседна маса на език, който не разпознах, и това ми стана тригер да го избера за обед, мислех го като спирка още преди Янина. Cега просто го посочих и влязох, но се оказа тясно и претъпкано с коли и туристи, без шанс за кратко спиране. Колкото и да преглеждах заведенията, все излизаше едно и също - няма паркинг, и разочарованието дойде. Спрях на излизане на едно разширение за паркиране с парапет и панорамна гледка - планини навсякъде, върхове, хладно и ветровито, звукът беше само въздухът.
До мен стоеше табелата URSA TRAIL, а аз си пих студено кафе от алуминиева кана, леко горчиво, но със сладост - изядох пакетиран хамбургер от Калабака, преди да продължа нататък.
Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.
Към плажа вървя по вече познатия път, по който вчера още гледах внимателно в краката си. Сега слизам уверено и се оглеждам, вече знам как се вие пътеката, къде започват камъчетата и къде са лежанките. Избирам място на първия ред, най-близо до водата, така че между мен и Йонийско море да няма нищо излишно. Островът е отпред, а от двете му страни погледът спокойно продължава само по вода до хоризонта. Това е прекрасно.
Плажът е малък и с времето се запълва, но остава спокоен, хората просто са дошли да си починат. Гласове почти не се чуват, само тихият бриз е фон. Под чадъра слънцето вече не е заплаха, а само напомняне, че е лято. От време на време тръгвам към водата, за да поема сол, вълни и онзи тих дух на морето, който няма нищо общо с Черноморието и миризмата на тиня. Някъде между едно излизане и едно влизане назад усещам, че напрежението от дългите магистрали е изтекло, без да съм забелязал точния момент.
За обяд се премествам на няколко крачки по-нагоре, в малкото заведение до плажа. Чиниите идват бързо - салата, нещо основно, после още един малък жест към себе си. От масата виждам същата ивица с лежанки и същия остров, просто от малко по-висока гледна точка, така че суетата преминава пред погледа ми като бавна сянка в тиха сцена. По навик накрая искам десерт и кафе, но този път решавам да пробвам гръцко кафе така, както сервитьорът сам го пие. Оставям чашата да постои на масата между празните чинии и морето отпред.
После се връщам на същата лежанка, която ме чака на първия ред, и следобедът се разтегля бавно, докато плажът започне да оредява. Хората си тръгват, чадърите изглеждат по-леки, шумовете почти изчезват. Светлината става мека, жълта, сенките по камъчетата се удължават, солта остава по кожата, а по краката има едно леко зачервяване - достатъчно да напомни, че денят е бил дълъг и прекаран навън. Оставам до момента, в който слънцето докосва линията на водата, и тогава събирам малкото си неща и се отдръпвам от плажа, като от сцена, която тихо се затваря зад гърба ми.
Вечерта продължава на терасата на апартамента, с проста вечеря, която сам си приготвям от нещата, купени предния ден в магазина в Игуменица. Комплексът е тих, въздухът е спокоен, минават само двама съседи със семействата си и се прибират към своите врати, без да оставят шум след себе си. Телефонът лежи на масата до чинията, в слушалките върви YouTube, а на екрана сменям дестинациите за утре. Първоначалната идея да пропусна Метеора постепенно отстъпва място на друго усещане - желанието да срещна съдбата. В края на този ден плажът при Αγία Παρασκευή вече е не само мястото, на което останах още една нощ, а и точката, от която пътят ми започва да се връща обратно.
Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.
Пътят към Παραλία Αγία Παρασκευή минава по хълмове. Завои, склонове със зелено, между дърветата от време на време проблясва лента вода, после пак изчезва. Асфалтът е добър, движението не е тежко, умората от Янина и Додона вече се усеща, но мисълта е проста - хотел, легло, море наблизо. Когато стигам до Aqua Oliva Resort, комплексът стои подреден и спокоен, сгради на няколко нива, басейн по средата, всичко някак по-хубаво, отколкото изглеждаше на екрана.
На рецепцията ме посреща много симпатична жена с отлично произношение на английски. Разговорът върви лесно, без обяснения на пръсти, без недоразумения. Докато ми подава картата за стаята, се усеща онова малко отпускане - за днес няма повече да се шофира, няма повече планове, има само събиране на деня. Басейнът отвън е син правоъгълник, тих, с няколко шезлонга наоколо, водата стои неподвижна, като да чака някой да си спомни за нея.
Стаята е чиста и светла. Оставям багажа, отварям вратата към терасата и излизам. Оттук морето не се вижда - пред мен са само други сгради от комплекса, малко зеленина, планината и небето над нея. Фасадата отпред точно покрива линията, където трябва да е водата, и я скрива малко над хоризонта. Не ми пречи - денят така или иначе е минал през достатъчно гледки. Планината стои спокойно, небето над нея е светло и чисто, а някъде отдолу, зад покривите, Йонийско чака.
Към плажа слизам по-късно. Той е каменист, камъчетата под краката леко потракват, нищо общо с мек пясък. Морето тук е по-солено от Черно море - вкусът остава по устните, по-силен е, усеща се веднага. Вълните са дребни и мързеливи, търкалят се до камъните без усилие, повече люлеене, отколкото удар. Морето е напълно спокойно, плътна, равна повърхност с леки гънки.
Късно вечер вече почти няма хора. Няколко светлини от заведения и хотели стоят назад по линията на брега, но до самата вода е тъмно. Чува се основно морето - равномерен, тих шум на малки вълни, които идват и се прибират, без да бързат. След дългия ден спокойствието е пълно, нищо не натиска за следваща стъпка, няма къде да се бърза. Стоя на камъните, слушам Йонийско и оставям деня да свърши тук, преди да се върна нагоре към хотела.
Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.
По-нататък полето е широко. Камъкът е светъл, тревата пожълтяла на петна, въздухът трепти леко над земята. Театърът стои вляво, седалките се качват нагоре в полукръг, а още по-нагоре се издига връх, който седи над всичко и събира погледа. Слизам долу в оркестъра по тесни, изтрити стъпала. В центъра има белязан камък, различен от останалите, леко отделен. Стъпвам върху него и заставам прав, така както се застава за пеене - краката стабилни, гърбът изправен, гласът някъде между гърлото и гръдния кош, готов да излезе. Първото "ла-ла-ла" излита несигурно, после второто се връща по-ясно, сякаш камъкът под краката ми го подрежда. Правя една крачка вляво, звукът се размива, още една вдясно - пак не е същото. Връщам се в центъра и оставам там, "а-а-а" тръгва нагоре към празните редове, сякаш има кой да слуша. Няма птици, няма глъч - само собственият ми глас и камъкът, който отговаря тихо.
Когато излизам от театъра, усещането за размер остава зад гърба, но не изчезва. Пътеката води към по-събрано място, където камъните вече не са в редове, а в групи, тежки блокове, притиснати един до друг. Между тях има табло с текст за дъбова дървесина, донесена оттук, за кораби и стари пътувания, за гласове, които някога са питали боговете. Алтарът не е висок, няма фасада, която да доминира, но камъните му са едри и груби, дават усещане за нещо монструозно, събрано ниско до земята. Зад него планината стои в пълна височина, тиха, неподвижна, като втора стена след камъните.
Малко встрани има дъб, стар, с плътна корона и пейка под него. Сядам в сянката, с лице към планината. Между мен и олтара има пояс от камъни, неравно разпръснати, като че някой ги е оставил там, за да не можеш да стигнеш с поглед направо, без да минеш през тях. Температурата под дъба е точна - нито горещо, нито хладно, просто мек въздух, който стои на място. Мирише на суха трева и изпечена земя, на ден, който отдавна е стигнал до обед и не бърза да отстъпи. Пейката изчезва от усещането, остава само гърбът ми към ствола, листата над главата и линията камъни - олтар - връх отпред.
Тук, в Додона, в дома на Зевс и Диона, е напълно тихо. Няма стъпки, почти няма хора, през по-голямата част от времето мястото е само мое. Чуват се единствено насекоми, равномерен звук, който запълва паузите между мислите. Седя и гледам към върха, после към камъните пред себе си, опитвам да събера в едно театъра, олтара, дъба и собствения си глас от преди малко. Камъните подчертават колко малък е човекът, планината повтаря същото, само че по-спокойно. Някъде между сухата трева и тишината минава кратката мисъл за това колко бързо свършват дните, колко малко остава от тях, когато си тръгнеш. Оставам още малко под дъба, после ставам и излизам обратно на слънцето, където пътят вече чака.
От улиците на Янина тръгвам нагоре към крепостта. Камък след камък, тесни фасади, сянка и после повече светлина. Портата идва без пауза, няма граница, просто в един момент градът остава зад гърба. Двор с неравна настилка, няколко дървета, сградата на музея отпред. Камъкът е избелен, слънцето вече реже, сенките са тесни и къси.
Вътре в залата е друго. Висок таван, въздух над главата, нещо като пауза за очите. Светлината идва от прозорците, не от лампи, плъзга се по колоните и по каменния под. Колоните са високи, с леки неравности в материала, подредени в ред, който държи залата стегната. В периферията прозорците рамкират езерото, синя ивица малко под нивото на крепостта.
Между колоните стоят витрините с дрехи и пушки. Стъкло, плат, метал, под тях същият каменен под, вече леко изгладен от стъпки. Мирише леко на старо и влажно, на сграда, която е стояла дълго, светлината разрежда тази миризма. Чуват се гласове на туристи, къси фрази, и най-вече стъпките - бавни, по-отмерени, и бързите, накъсани крачки на деца, които претичват между витрините.
Когато излизам обратно в двора, светлината е същата както преди. Пообикалям още малко
Паркирам до езерото и тръгвам по алеята. Пиша на приятел. Мирише на зеленина, лек ветрец охлажда. Чува се град, но погледът спира във водата.
До каменния ръб се оформя плитка джоб-зона. Вътре стоят жълта и синя лодка, по повърхността плуват листа и водорасли. Над водата виси клон на чинар с топчести плодчета.
Крайезерната улица е с тактилна жълта лента, бетонни ограничители и тъмни цилиндрични боларди. Движението минава равномерно, шумът омеква към водата.
Навътре, в крепостта, уличките се събират до каменен сокак. Светли фасади с решетки, дървени балкони, кабели над главата. Розова двойна врата със синя рамка и номер 18.
Красивите хотели вътре са пълни, затова намирам стая в Archontariki Boutique Hotel
извън стените. Вътре звуците са заглушени, червен килим по стълбите, ковано осветление, рамкирани снимки. Таванска стая с каменен зид, дървен покрив и прозорец към покрива - усещане за обитавано, домашно.
Вечерям на тераса в Μετσοβίτικη φωλιά. На масата - метална каничка, меню като малка дървена врата. Салата с домати и краставици, домашно вино почти без аромат, от картофите и месото идва лека миризма на пържено. После отново към водата: ред лампи по алеята и отделни стълбове светлина върху спокойната повърхност.
Тръгвам "десет и нещо" от Νάουσα. На първия кратък магистрален участък плащам на автомат, не се ориентирам веднага, натискам Help и на ясен английски ме упътват, таксата е платена и продължавам.
В 11:19 спирам в Patrida Bonjour Breakfast-Coffee за кафе и кроасан. Малка улична тераса, тиха улица, чисти чаши на масата, кратко сядане и обратно към пътя.
Магистралата държи равномерен ритъм преди обяда: ясни бели линии, метални мантинели, редуващи се открити участъци и тунели. На места има ремонт и ограничения, движа по знаците и зад мен се събира колона.
Преди Гревена, при Taxiarchis и Milea, намирам голям паркинг за тирове с беседки. Под дървената покривка е сянка, на масата от хладилната чанта вадя вода, салата и кутия боровинки, приборът е в черен калъф. Мирише на суха трева, от платното долита равномерен тътен на работещи двигатели. До паркинга има табела "The Earth Hidden Beneath Egnatia".
След обяда следва прав участък през малка долина, планините стоят от двете страни, в началото и в края ѝ се издигат много високи комини. Отново тунели, част от тях с ремонт и осезаемо изкачване. Влизам в Янина и спирам на Shell, 95 няма, служителят се извинява и казва да дойда сутринта. Продължавам.
Пред входа на пещерата Свети Георги в Килкис чакам следващия час. Харис посреща и започва разказ, с въпроси и кратки шеги. Вътре са три зали, не големи и с ниска влажност. Светлината е равна и постоянна, по камъни има меки отблясъци. Пътеката е облагородена и се върви лесно, обектите са ясно означени. Стъпките звучат глухо, въздухът е прохладен, а в третата зала се диша най-леко. Харис казва, че автоматичната светкавица така или иначе няма да се задейства, и се усмихва. Ориентира кога да спирам и къде да гледам - табелките остават на втори план.
Излизам със спокойна мисъл, че чакането си струваше.
В Пела първата "точка" от картата се оказва частна къща, а на изхода подминавам друга - не изглежда да си струва. На малкото площадче е чисто и подредено, слънцето е високо и сенките са остри. Паметникът на Александър е скромен, по-силно ме спират къщите зад него - фасади с тиха грижа. Срещу паметника стоят трима сервитьори и наблюдават празното пространство. Тишина. До забранителния знак е оставен оранжев работен VW пикап - стои по средата като ежедневен навик, който никой не бърза да поправя.
Кулата остава зад гърба. Веднага спирам за кафе в SALUTO food and coffee на самата граница. Паркингът е пълен с коли и автобуси, сенките вече са къси но хората избират слънцето. На масата има топъл кроасан, във въздуха стои зелено утро въпреки пътя. Чувам български, гръцки, руски и румънски.
Към мен се присъединява възрастна двойка тръгнали са за плажа край Солун. Разменяме няколко думи, казвам "чао" и тръгвам. Хотелът нямаше кафе, тук денят започва на място.
Качвам се на магистралата и почти веднага слизам за езерото Керкини. На северния му край има паркинг. Пътечка солидна и запазена но не стига до вода. Вода няма, чапли също. Крави пасът сочна зелена тревата . Няма туристи - окей, има време да се усетя на старата пейката.
Вчера край Струма слушах за сушата, днес я виждам тук. Вървя по пътечката към мястото, където картата обещаваше вода, и се връщам. Чаплите ги няма. С тъга продължавам по пътя.
В Александрия прегледах спирката във Верия. След кратко преглеждане на местата за обикаляне реших да нощувам по‑на север - далеч от основната магистрала, в малък град. Νάουσα се появи по случайност. Пристигнах по светло и се насочих към хотела.
Waze ме водеше отгоре, портата на Esperides Spa Hotel е долу. Обиколих по стръмното и влязох. Стаята е голяма и комфортна. Пред хотела - равнина, лозя, ниски къщи...
Минах през Municipal Park of Naoussa - шатри, сцена, две пещи на дърва. Мирише на печена пица и улична храна. Оттам пеш към центъра: улици, фасади, коли. На една уличка син трактор се открояваше сред костюмари. Градът беше пълен и шумен.
После се върнах в парка и избрах Kioski на метри от площадчето, най-вече заради гледката към равнината. Салата и ребърца. Накрая кафе и десерт. По тъмно стана прохладно, връхната дреха беше на място. Долу - разпръснати светлини.
За утре обмислям Янина като възможна база за повече обиколки в околността. Колко нощувки - ще реша на място, искам да видя самият град.
