Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.

По-нататък полето е широко. Камъкът е светъл, тревата пожълтяла на петна, въздухът трепти леко над земята. Театърът стои вляво, седалките се качват нагоре в полукръг, а още по-нагоре се издига връх, който седи над всичко и събира погледа. Слизам долу в оркестъра по тесни, изтрити стъпала. В центъра има белязан камък, различен от останалите, леко отделен. Стъпвам върху него и заставам прав, така както се застава за пеене - краката стабилни, гърбът изправен, гласът някъде между гърлото и гръдния кош, готов да излезе. Първото "ла-ла-ла" излита несигурно, после второто се връща по-ясно, сякаш камъкът под краката ми го подрежда. Правя една крачка вляво, звукът се размива, още една вдясно - пак не е същото. Връщам се в центъра и оставам там, "а-а-а" тръгва нагоре към празните редове, сякаш има кой да слуша. Няма птици, няма глъч - само собственият ми глас и камъкът, който отговаря тихо.

Когато излизам от театъра, усещането за размер остава зад гърба, но не изчезва. Пътеката води към по-събрано място, където камъните вече не са в редове, а в групи, тежки блокове, притиснати един до друг. Между тях има табло с текст за дъбова дървесина, донесена оттук, за кораби и стари пътувания, за гласове, които някога са питали боговете. Алтарът не е висок, няма фасада, която да доминира, но камъните му са едри и груби, дават усещане за нещо монструозно, събрано ниско до земята. Зад него планината стои в пълна височина, тиха, неподвижна, като втора стена след камъните.

Малко встрани има дъб, стар, с плътна корона и пейка под него. Сядам в сянката, с лице към планината. Между мен и олтара има пояс от камъни, неравно разпръснати, като че някой ги е оставил там, за да не можеш да стигнеш с поглед направо, без да минеш през тях. Температурата под дъба е точна - нито горещо, нито хладно, просто мек въздух, който стои на място. Мирише на суха трева и изпечена земя, на ден, който отдавна е стигнал до обед и не бърза да отстъпи. Пейката изчезва от усещането, остава само гърбът ми към ствола, листата над главата и линията камъни - олтар - връх отпред.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

Тук, в Додона, в дома на Зевс и Диона, е напълно тихо. Няма стъпки, почти няма хора, през по-голямата част от времето мястото е само мое. Чуват се единствено насекоми, равномерен звук, който запълва паузите между мислите. Седя и гледам към върха, после към камъните пред себе си, опитвам да събера в едно театъра, олтара, дъба и собствения си глас от преди малко. Камъните подчертават колко малък е човекът, планината повтаря същото, само че по-спокойно. Някъде между сухата трева и тишината минава кратката мисъл за това колко бързо свършват дните, колко малко остава от тях, когато си тръгнеш. Оставам още малко под дъба, после ставам и излизам обратно на слънцето, където пътят вече чака.

От улиците на Янина тръгвам нагоре към крепостта. Камък след камък, тесни фасади, сянка и после повече светлина. Портата идва без пауза, няма граница, просто в един момент градът остава зад гърба. Двор с неравна настилка, няколко дървета, сградата на музея отпред. Камъкът е избелен, слънцето вече реже, сенките са тесни и къси.

Вътре в залата е друго. Висок таван, въздух над главата, нещо като пауза за очите. Светлината идва от прозорците, не от лампи, плъзга се по колоните и по каменния под. Колоните са високи, с леки неравности в материала, подредени в ред, който държи залата стегната. В периферията прозорците рамкират езерото, синя ивица малко под нивото на крепостта.

Между колоните стоят витрините с дрехи и пушки. Стъкло, плат, метал, под тях същият каменен под, вече леко изгладен от стъпки. Мирише леко на старо и влажно, на сграда, която е стояла дълго, светлината разрежда тази миризма. Чуват се гласове на туристи, къси фрази, и най-вече стъпките - бавни, по-отмерени, и бързите, накъсани крачки на деца, които претичват между витрините.

Когато излизам обратно в двора, светлината е същата както преди. Пообикалям още малко

Паркирам до езерото и тръгвам по алеята. Пиша на приятел. Мирише на зеленина, лек ветрец охлажда. Чува се град, но погледът спира във водата.

• 
• 
• 
• 
• 
• 

До каменния ръб се оформя плитка джоб-зона. Вътре стоят жълта и синя лодка, по повърхността плуват листа и водорасли. Над водата виси клон на чинар с топчести плодчета.

Крайезерната улица е с тактилна жълта лента, бетонни ограничители и тъмни цилиндрични боларди. Движението минава равномерно, шумът омеква към водата.

Навътре, в крепостта, уличките се събират до каменен сокак. Светли фасади с решетки, дървени балкони, кабели над главата. Розова двойна врата със синя рамка и номер 18.

Красивите хотели вътре са пълни, затова намирам стая в Archontariki Boutique Hotel
извън стените. Вътре звуците са заглушени, червен килим по стълбите, ковано осветление, рамкирани снимки. Таванска стая с каменен зид, дървен покрив и прозорец към покрива - усещане за обитавано, домашно.

Вечерям на тераса в Μετσοβίτικη φωλιά. На масата - метална каничка, меню като малка дървена врата. Салата с домати и краставици, домашно вино почти без аромат, от картофите и месото идва лека миризма на пържено. После отново към водата: ред лампи по алеята и отделни стълбове светлина върху спокойната повърхност.

Тръгвам "десет и нещо" от Νάουσα. На първия кратък магистрален участък плащам на автомат, не се ориентирам веднага, натискам Help и на ясен английски ме упътват, таксата е платена и продължавам.

В 11:19 спирам в Patrida Bonjour Breakfast-Coffee
за кафе и кроасан. Малка улична тераса, тиха улица, чисти чаши на масата, кратко сядане и обратно към пътя.

Магистралата държи равномерен ритъм преди обяда: ясни бели линии, метални мантинели, редуващи се открити участъци и тунели. На места има ремонт и ограничения, движа по знаците и зад мен се събира колона.

Преди Гревена, при Taxiarchis и Milea, намирам голям паркинг за тирове с беседки. Под дървената покривка е сянка, на масата от хладилната чанта вадя вода, салата и кутия боровинки, приборът е в черен калъф. Мирише на суха трева, от платното долита равномерен тътен на работещи двигатели. До паркинга има табела "The Earth Hidden Beneath Egnatia".

След обяда следва прав участък през малка долина, планините стоят от двете страни, в началото и в края ѝ се издигат много високи комини. Отново тунели, част от тях с ремонт и осезаемо изкачване. Влизам в Янина и спирам на Shell, 95 няма, служителят се извинява и казва да дойда сутринта. Продължавам.

Пред входа на пещерата Свети Георги в Килкис чакам следващия час. Харис посреща и започва разказ, с въпроси и кратки шеги. Вътре са три зали, не големи и с ниска влажност. Светлината е равна и постоянна, по камъни има меки отблясъци. Пътеката е облагородена и се върви лесно, обектите са ясно означени. Стъпките звучат глухо, въздухът е прохладен, а в третата зала се диша най-леко. Харис казва, че автоматичната светкавица така или иначе няма да се задейства, и се усмихва. Ориентира кога да спирам и къде да гледам - табелките остават на втори план.

Излизам със спокойна мисъл, че чакането си струваше.

В Пела първата "точка" от картата се оказва частна къща, а на изхода подминавам друга - не изглежда да си струва. На малкото площадче е чисто и подредено, слънцето е високо и сенките са остри. Паметникът на Александър е скромен, по-силно ме спират къщите зад него - фасади с тиха грижа. Срещу паметника стоят трима сервитьори и наблюдават празното пространство. Тишина. До забранителния знак е оставен оранжев работен VW пикап - стои по средата като ежедневен навик, който никой не бърза да поправя.

Кулата остава зад гърба. Веднага спирам за кафе в SALUTO food and coffee на самата граница. Паркингът е пълен с коли и автобуси, сенките вече са къси но хората избират слънцето. На масата има топъл кроасан, във въздуха стои зелено утро въпреки пътя. Чувам български, гръцки, руски и румънски.

Към мен се присъединява възрастна двойка тръгнали са за плажа край Солун. Разменяме няколко думи, казвам "чао" и тръгвам. Хотелът нямаше кафе, тук денят започва на място.

Качвам се на магистралата и почти веднага слизам за езерото Керкини. На северния му край има паркинг. Пътечка солидна и запазена но не стига до вода. Вода няма, чапли също. Крави пасът сочна зелена тревата . Няма туристи - окей, има време да се усетя на старата пейката.

Вчера край Струма слушах за сушата, днес я виждам тук. Вървя по пътечката към мястото, където картата обещаваше вода, и се връщам. Чаплите ги няма. С тъга продължавам по пътя.

В Александрия прегледах спирката във Верия. След кратко преглеждане на местата за обикаляне реших да нощувам по‑на север - далеч от основната магистрала, в малък град. Νάουσα се появи по случайност. Пристигнах по светло и се насочих към хотела.

Waze ме водеше отгоре, портата на Esperides Spa Hotel е долу. Обиколих по стръмното и влязох. Стаята е голяма и комфортна. Пред хотела - равнина, лозя, ниски къщи...

Минах през Municipal Park of Naoussa - шатри, сцена, две пещи на дърва. Мирише на печена пица и улична храна. Оттам пеш към центъра: улици, фасади, коли. На една уличка син трактор се открояваше сред костюмари. Градът беше пълен и шумен.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

После се върнах в парка и избрах Kioski на метри от площадчето, най-вече заради гледката към равнината. Салата и ребърца. Накрая кафе и десерт. По тъмно стана прохладно, връхната дреха беше на място. Долу - разпръснати светлини.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

За утре обмислям Янина като възможна база за повече обиколки в околността. Колко нощувки - ще реша на място, искам да видя самият град.

Първи ден от пътя. Кафе със стар приятел в София - разговорът върви, часовникът също. В Рупите къщата - скромна. Познатите кукли от лъжици пред ламперията. Зелената беседка хвърля дълга сянка, отнякъде - приглушена сватба.

Към границата полето е пожълтяло. Струма се крие в тръстики, кучетата при оранжериите лаят предупредително. Собственикът говори за ниско ниво, забрани и глоби от миналата седмица; думите му остават. В хотела "Финикс" до казиното: стая - голяма, чиста. Прозорецът - блокиран. Климатикът - настоятелен. На рецепцията питат дали съм клиент на казиното. Вземам ключа и се качвам.

Вечерта свършва с мисъл за утрешната сутрин отвъд линията. Поредната стъпка към морето, без бързане.

Доближих Гърция.

Изборът е направен: Гърция. Държа посока запад. Достатъчно е да пипна водата на Йонийско море и да погледна към Италия. Останалото е път.

Денем карам и спирам, когато мястото си струва! без точки, само гледки. Вечер - салата и основно, тиха трапеза, после книга. Без списък с очаквания. Каквото се появи, остава.

Това пътуване оставя място за следващо. Знам накъде.

Септемврийските дни са подредени, а посоката не се подрежда. Пред мен са две карти: северозапад и югозапад. Черното BMW чака под прозореца, ключовете тежат в джоба и не помагат да наклоня везната. Няма калкулации, няма резервации - има тишина преди тръгване и внимаване в дребните знаци. Нито цикади, нито борове печелят спор. Въздухът е чист от предпочитания. Остава чуденето.

Одометърът още е на нула за тази история. Знам, че числата ще се качват, но сега мястото е паузата. Има тиха ирония: каквото и да е първо. Другото не е отказ, а обещание, прехвърлено напред. Пиша си кратка бележка: "днес - решение, утре - движение". Погледът се вдига от масата, прозорецът сочи два полюса: северозапад към Румъния, югозапад към Гърция. И за двата има място на картата, липсва само глаголът.