Alexander's blog

Иду к кинотеатру через ночной Пловдив. Брусчатка под ногами, фонари редкие, воздух мягкий - январь здесь не кусает, просто обнимает. После второго "Аватара" шёл почти без ожиданий. Тот фильм был слишком детским: много разговоров, плоский сюжет, экшен, который не цеплял. Красивая картинка без веса. Поэтому третья часть стала неожиданностью.

Кэмерон вернул войну. Не ту, что для плакатов, а ту, что оставляет пепел. Мехи против драконов, огонь против леса - и никакой уверенности, что добро победит просто потому, что оно доброе. Здесь есть цена, и её платят.

Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".

Тръгването беше за обед, но работата реши иначе. Излязох от Пловдив късно, под облаци, които вече се трупаха над хоризонта като лошо предчувствие. Край Стара Загора мракът дойде рано, а с него и бурята.

На 245-ия километър спрях да хапна. Паркингът беше застлан с есенни листа - жълти и оранжеви, залепнали за мокрия асфалт като стари писма. Вътре пълнените чушки бяха точно такива, каквито ги помня от дете - с плътна плънка и сос, който иска да го попиеш с хляб. Проста и честна храна.

Иногда кинотеатр - это просто тёплый зал с мягкими креслами. Иногда - вход в чью-то чужую жизнь, из которой выходишь не сразу, а только через несколько тысяч шагов, через прохладный воздух, который понемногу вытесняет табачный дым с экрана.

Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.

В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.

Тръгнах от подножието на Олимп (Leptokarya / Λεπτοκαρυά) с усещането, че денят ще мине без съпротива - просто ще се случи. Отляво бяха планините, отдясно морето. До Солун беше само магистрала: равна, без тунели, и честно казано - незапомняща се.

С голям кеф посрещнах изгрева в Метеора, монолитите и сутрин си бяха тайнствено могъщи. Кафето в хотела - скалите и градът зад чашата на масата. И тръгването не се усети като преход - нямаше знак, монолитите останаха зад гърба ми.

От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.